Здравейте. Името ми е Добромир Русев, любител на Археологията и Античната история. Живея и работя в град Пловдив, обичам да пътувам и искам да споделя с вас тази страница.
http://picasaweb.google.com/ulpiaoescus
http://picasaweb.google.com/ulpiaoescus2
Трудно е човек да започне да пише подробен разказ за нещата, които е видял,
преживял, чул, нещата които
са го променили. Защото колкото и да имаш чувството, че описваш детайлите и
обстоятелствата около дадена случка или картина, то толкова повече у теб се
загнездва натрапчивата мисъл, че всички тези обяснения в един момент рухват
пред възможността читателят сам да види
и усети описаното, спрямо своята душевност и разбирания. Или както е казал
преди тринадесет века Беда Достопочтени – виж Рим и умри! Но така е и така е
било винаги. За да се предадат и опишат пътувания и преживелици е нужно не само
да запознаеш, но и да оставиш себе си в разказа, защото друг би казал друго, не
твоето. И всъщност, в един момент се оказва, че това, което посаждаш от теб е
по-важно от самата случка, тя е банална, тя избледнява и понякога дори се
забравя. Всички ние повече или по малко пътуваме и ставаме свидетели на много
неща – някои ни радват, други натъжават, но точно възгледа ни, който сме
възприели за тях остава съществен. Не случайно днес, именно интерпретацията на
великите дела и събития дава нова светлина в историята. Но това е твърде
мащабен пример за скромните ми описания. Давам си сметка, че не откривам топлата
вода с тези разсъждения, ала ги споделям сега, защото моя разказ ще бъде
разнолик. В него ще има всички онези гледни точки, предимства и недостатъци,
които са характерни и за мен самия като човек. Но разнолик не означава неистинен
или неискрен!
Наемам се с отговорната задача да опиша чувствата и мислите, които ме съпровождаха
в моите пътувания из множеството археологически и културно-исторически обекти в
цяла България, тъй както и хората, учрежденията и манталитета на една държава,
с които се сблъсках. Наемам се да опиша всички тези следи от човешка дейност, в
които се взирах така дълго и размишлявах –
следи на праисторически и антични строители и следи на съвременна немара
и разруха, следи на каменни ероси и следи на човешко омерзение и забрава, следи на самотни древни градове и следи на
организирана иманярска престъпност, следи от извисени крепости и следи от
принизени хора, следи от заключени в ковчези и решетки руини и следи от широко
зейнали до тях поп-фолк барове, следи и думи от мъдри хора с шейсет и три лева
пенсия и следи от тъпоумна управа, следи на Великото, потънало в боклуци минало
и следи на падналото, но лъскаво настояще. Наемам се да опиша и сложните и
противоречиви гласове, които дочувах – немите
гласове на предшествениците си и гласовете на вресливите музейни уреднички, гласовете
на останките и гласовете на хората, гласовете на останките от хора. И най-после
се наемам да опиша пътищата, които изминах – пътища назад към миналото и пътища
напред към археологията, пътища надолу в пръстта и пътища нагоре към техните
богове, дълги пътища, както физически с влак, кола или автобус, така и пътища
на израстване и узряване за стойности, пътища навътре – към своята собствена
сърцевина.
Едно начинание, като цяло дълбоко и предизвикателно, а в частност – изискващо много време и добра концентрация, каквито все по-малко имам. Може би ще се запитате – от къде този интерес? От къде това въодушевление и чувствителност към „каманаците”, както казваха някои? От къде този подтик?
Старата английска поговорка гласеше, че за културна традиция и английска морава са нужни поне четиристотин години култивиране. Е, аз вървях и все още вървя по стъпките на предци, живели и оставили своята култура и изкуство по тези земи повече от осем хиляди години... Аз съм част от тях – във всеки глинен или костен идол, камък, тухла, огнище, фигурка, мозайка или керамика.
И може би именно поради факта, че човек не може все още да управлява времето и да се пренесе в миналото, а вижда неговото величие и необходим примитивизъм, този отдавна забравен свят поражда една силна носталгия. Така се случи и с мен – за да придобие своята тежест и смисъл, живота ми се превърна в едно докосване до древното. Все пак нищо не започва от днес, нали?
Дълго преди да посетя Вечния град имах жив интерес към историята на древен Рим. Там той просто ескалира неимоверно – докато стоях вцепенен пред Колизея и докосвах колоните му, докато минах под арките на Тит, Септимий Север и Константин, докато вървях по Виа Сакра и гледах Домус Ауреа на Нерон и се взирах в релефите на Траяновата колона, докато седях на Форума пред храма на Сатурн и на Минерва..., докато смълчано обикалях из гробницата на Пиза и разглеждах шедьоврите на романското изкуство в галерия Уфици във Флоренция.
После си купих четирите тома „Залез и упадък на Римската Империя” на Едуард Гибън и започнах да чета. Непосредственият интерес доведе и до специализирана литература в областта на археологията. Имах базата, изучавах терминологията и винаги търсех нови източници на информация. Започнах заинтригувано да изследвам обектите в собствената ми страна – едно огромно богатство, с което България може да се гордее пред света и което за съжаление толкова често ще оплаквам в следващите редове. Основният източник на първоначалните ми пътувания станаха три изключително редки книги. „Римски и ранновизантийски градове в България", „Римски и ранновизантийски селища в България”, от които по щастлива случайност си купих последните броеве и „Улпия Ескус – римски и ранновизантийски град” – един мащабен труд за древния град на Дунава от Теофил Иванов и Румен Иванов.
Но за разлика от така популярните днес Индиана Джоунсови души, аз не търсех романтиката и мистериите в своите пътувания. Бях навлязъл, смея да кажа, доста сериозно в материята и знаех деветдесет и пет процента от това, което знаеха и археолозите за съответния обект. Разбрах за това много по-късно, когато лично Жоро Ганецовски в археологическата база в Борован беше приятно изненадан от разговорите ни.
А познанието за някои неща, както много добре знаете, те предпазва не само от невежество, но и те възпитава да уважаваш научния, конструктивен подход. Вярно е, че при мен имаше и много емоция – вълнение, от всеки нов обект, тръпка и трескаво очакване. Но така или иначе, интереса ми ме избави от легендите, мистериите и съблазните на много нетрезвомислещи хора със златен блясък в очите, които не мислеха за археологията, а само как да унищожат и заграбят. Но да оставя темата за после. Ще имам достатъчно поводи да се връщам към нея. Време е да разкажа за началото, но преди това искам да благодаря от сърце на жена ми, която винаги ме е подкрепяла в трудни моменти и морално и финансово, наред с майка ми и баща ми. Дължа много от пътуванията си изцяло на тяхната всеотдайност и благ характер, без които нямаше да съм това, което съм днес. Изказвам голяма благодарност и на приятели като Никола, Влади и Ицо, без чиято помощ също нямаше да са възможни доста пътувания и излети, особено що се касае до транспорт, организация, идеи и съпричастност.
ПЪТЕПИСИ:
I.Бонония, Кастра Мартис, Дортикум.doc
II.Вукелон, Скална църква Маточина, Тракийска гробница Мезек, Неутзикон.doc
